Хранене и растеж на игуаната

Хранене и растеж на игуаната

(Превод със съкращения на Аркос – Гарсия Хосе Луис, Манрикес Сантос Тереса де Хесус, Пиначу Сантана Беатрис и Роберто Лопес – Пасос)
Хранителни предпочитания на зелената игуана:

Зелената игуана е тревопасна, храни се с листна растителност, плодове, цветя и семена. Тройър (1984) провежда експерименти с избора на храна, като отделя три основни групи: новородени, млади и възрастни животни. Тя достига до извода, че новородените игуани избират нежните листа на Lonchocarpus pentaphyllus (бобови), с малко съдържание на лигнин. Младите игуани употребяват по-малко твърди листа, в сравнение с по-възрастните. Младите игуани, също така, избират листа с високо съдържание на лесноусвоим протеин, дори и когато съдържанието на влакната е високо. Библиографическите сведения за хранителните предпочитания на новородените игуани се много оскъдни и се отнасят за такива, които се отглеждат в плен. Въпреки това, Тройър (1984) публикува наблюдение, че в продължение на 3 години е изследвала стомасите на млади зелени игуани и нито веднъж не е намирала насекоми. Някои изследвания, които касаят хранителните предпочитания, се отнасят за възрастните игуани (Евенсон, 1950, Айала, 1980; Ренд и Дюген, 1984, Мостеса 1990, Рент и др 1990, Лара 1994, Соасо и Алварадо 1996).

Хранене на зелената игуана

Растенията, които консумира зелената игуана (Гарса, 1998) имат различна „популярност“.
Най-предпочитани: различни видове батат (сладък картоф, такива като Lpomoeabatata, Lpomoeabatatoides, Lpomoeadumos и Lpomoeaphillomga), като по-малко предпочитани се явява Mormodica charantia и Vittis tilifolia, и най-малко предпочитани са Melanpodium divariceatum. Химическият анализ на употребяваните видове показва 16,4 % общо белтъци на 26,8 % сухо вещество. (забележете, че става въпрос за друго географско местоположение).

Преработка на храната

Наблюденията на новородени игуани показват, че те имат постгастрическа система за ферментация. Счита се, че те консумират свежи фекалии за придобиване на ферментативна микрофлора (Тройър – 1982). Животните, които имат постгастрическа ферментация като игуаните, имат ферментативна система, която е разположена в сляпото и дебелото черво. Видовете малки гущери (Айверсон 1980, Макби и Макби 1982 и Тройър 1982), които имат микробно-ферментативна система, но родителите им не се грижат за тях, именно по тази причина след раждането си ядат екскрементите на другите – за да могат да населят червата си с микроорганизми. При игуаните никога не е наблюдавана социална активност, насочена към предаване на ферментативни микроби от едно поколение на следващо (Стемпс 1977 цитирано от Тройър 1974). Отбелязано е (Тройър 1974), че новородени игуани в плен, неупотребяващи съответните видове фекалии, имат лош ръст и някои отклонения.
В съответствие с гореизложеното, новородените трябва да придобият чревна микрофлора, за да осъществяват нормално процесите на ферментация и преработка на храната. Има няколко начина, по които новородени игуани могат да получат необходимите им микроорганизми. Направо от заразена околна среда, от почвата (Соколи 1974, Макби и Макби 1982), с растенията и с пиене на вода. В естествени гнезда е наблюдавано, че скоро след раждането си игуаните облизват субстрата с език, по повърхността, събирайки частици (литофагия) (Бугардт 1977). Тройър 1972, основавайки се на експериментални данни, потвърждава, че консумацията на фекалии играе важна роля в придобиването на необходимата чревна флора. Гарса е хранил новородени със свежи фекалии на възрастни игуани, за да насели храносмилателната им система с бактериите, които са необходими за ферментацията.

Това се явява бактериален тип храносмилателна система, която работи активно при температура 38-39 градуса Целзий, която игуаните достигат припичайки се дълго на слънце (Суасо и Алворадо, 1994). Фоли и други изследователи (1992) отбелязват, че преработването на целулозата (в Uromastyx aegiptius (Agamidae), протича при температура от 34 до 40 градуса Целзий, което пък свидетелства за това, че температура по ниска от 34 градуса понижава преработката на целулозата при влечугите.

Ръст

Потенциалният ръст на игуаната е в пряка зависимост от храненето. Важен фактор, който влияе на теглото на игуаната и нейния ръст и дължина при отглеждането ѝ в плен, се явява правилното хранене. (Аркос Гарсия и др., 2001)
Бел и др. (1987) считат, че ръстът на игуаната има връзка с храненето и усвояването на храната. Процесът започва с поемането на храната и продължава до този момент, в който дялът на хранителните вещества не превиши съществуващите метаболитни, окислителни и регенеративни нужди на тъканите.

Познаването на ръста и развитието на органите и тъканите е от огромна важност, тъй-като игуаните са най-уязвими при недостатъчно хранене, когато се намират във фазата на максимално клеткообразуване. (Гонсалез, 1992).

Според По (Pough) (1973), влечугите растат цял живот. В този случай, съотношението на теглото и ръста дава възможност да се състави предположение за типичния размер на възрастен екземпляр.

Смята се, че половата зрялост на игуаните, в зависимост от наличието на храна, настъпва между две и тригодишна възраст (Суасо и Алворадо, 1994, 1996, Зубета, 1997).

След навършване на три години игуаните започват да растат относително бавно (Зубета, 1997), което съответства на ежедневен потенциален растеж от 2,73 гр. (Алворадо, 1996).

Общата дължина на игуаната (тяло и опашка) могат да достигнат до 2 метра при тегло 4 кг. (Свенсон, 1950), а нейният биологичен цикъл може да се раздели на три основни етапа: 1) новородени (от излюпването до първата година); 2) млади-животни, недостигнали три години, които не са полово зрели; и 3) – възрастни, достигнали полова зрялост (Хендерсон, 1974).